Тайните оръжия на древния свят

Опитите за създаване на оръжия за масово поразяване датират от поне няколко хиляди години. Някои от тях, при това, са били твърде успешни

Напук на утвърдилото се мнение, опитите за създаване на оръжия за масово поразяване започват още в дълбоката древност. В случая не става въпрос само за древноиндийските легенди, разказващи за “летящи бойни кораби”, снабдени с изключително мощни и изпепеляващи всичко пред себе си оръжия, нито пък за “свръхоръжието на Йехова”, както в Библията се рисува Ковчега на завета, а за съвсем реални открития, подробно описани в трудовете на античните и средновековни летописци. При това, някои от тях силно напомнят съществуващите днес

Химически, бактериологични или лазерни оръжия

макар че поразяващата им сила, естествено, е била далеч по-слаба, а използването им нерядко е гонело по-скоро психологически резултат.

Така, още през 429 г.пр.н.е. по време на обсадата на Платея, спартанската армия запалила голямо количество сяра и, използвайки попътния вятър, се опитала да отрови защитниците на обсадената крепост със серен анхидрид. По-късно и древните гърци, и римляните редовно използвали огромни кожени мехове и духала с чиято помощ насочвали вонящия пушек от предварително запалени специални смеси към противниците си, затворили се в някоя силно укрепена сграда, потърсили укритие в скалните пещери или пък опитващи се подкопаят стените на обсажданата от тях крепост. Разбира се, силната зависимост на подобни “оръжия” от външни фактори (като посоката на вятъра например), а също отсъствието на противогази и на синтетични химически вещества, са правели прилагането им твърде рядко и проблематично. Впрочем, същото се отнася и до опитите за създаване на “бактериологични оръжия”. Известно е, че нахлуващите от Изток хунски орди, а по-късно и монголите, бомбардирали обсадените от тях градове (с помощта на катапулти) с глинени гърнета, пълни със заразени от чума гризачи. Има немалко древни и средновековни гравюри, показващи, как през стените на обсаждани крепости се прехвърлят трупове на умрели животни с надеждата да бъде предизвикана епидемия сред защитниците им. Разбира се, подобни експерименти, следва по-скоро да се разглеждат като епизоди от историята на човешката лудост, отколкото от тази на военната техника. Защото едно оръжие може да се нарече “бактиериологично” само ако онзи, който го използва не рискува също да пострада от него. А в древността такива гаранции, разбира се, въобще не са съществували.

Малко по-различно стои въпросът с тъй наречените “топлинни” и “лъчеви” оръжия. Известни са много легенди за използвани в древността своеобразни

“Лъчи на смъртта”

но най-известната е тази за “Огледалото на Архимед”. Създаването му е подробно описано в трудовете на живелия през ІІ в.н.е. гръцки писател Лукиан, многократно цитиран по-късно от учени, философи и художници от епохата на Възраждането. Според Лукиан, Архимед направил огромно шестоъгълно огледало, съставено от множество малки четириъгълни огледалца. Всяко от тях се крепяло на лагери и се задвижвало със специални метални вериги. По този начин огледалата можели да бъдат поставени под такъв ъгъл, че отразените от тях слънчеви лъчи да се фокусират в една точка, на разстояние полет на стрела от огледалото. По време на обсадата на Сиракуза от римляните (211 пр.н.е.), Архимед успял по този начин да запали няколко римски кораба. Историята е добре известна, а редица учени виждат в огледалото на Архимед първообраза на днешния лазер. Има обаче и немалко смущаващи неща. На първо място, съмнение предизвиква самата възможност да бъде създаден подобен механизъм. На второ, учудва мълчанието по този въпрос на класическия историк на Пуническите войни Полибий, а също на хора като Тит Ливий и Плутарх, които също не споменават нищо за “лазерното оръжие”, уж създадено от великия грък. И накрая, защо никой след Архимед не се е опитал да възстанови това оръжие? Защо римляните, например, след превземането на Сиракуза, не са го направили? В края на краищата, те неведнъж са доказвали, че могат успешно да заимстват техническите и военни постижения на своите противници.

Но, ако съмненията по отношение на “древните лазерни оръжия” изглеждат основателни, това съвсем не може да се каже за тъй наречените “топлинни” оръжия, най-известното между които е, разбира се

“Гръцкият огън”

Според някои легенди, за първи път неизвестен вид огнехвъргачки са били използвани в древна Асирия, при обсадата на един град, намиращ се върху територията на днешен Ирак. Историците обаче твърдят, че първият достоверен случай за употреба на запалителна смес, “изстреляна” от специални тръби, е свързан с битката при Делия (424 г.пр.н.е.) в Древна Гърция. Тръбите са представлявали кух дървен ствол, а запалителната течност – смес между суров нефт, сяра и масло. Малко по-късно гърците създават и огнехвъргачка изстрелваща вече не запалителна смес а истински огън. Според схемите, стигнали до нас, за тази цел се използвало нещо като пещ с дървени въглища, в която с помощта на големи мехове се нагнетявал въздух и пламъкът, съпроводен от оглушителен шум, изригвал от специалния ствол, вероятно на не повече от 5-10 метра. Разстояние, което не е чак дотам безопасно, ако огънят е бил изстрелван срещу чужд кораб, непосредствено преди абордаж или пък, ако са го използвали за подпалването на обсадните съоръжения на противника. Известно е, че с подобни огнеметни оръжия са били снабдени и някои римски кораби.

Що се отнася до истинския “гръцки огън”, той се появява едва през “тъмните векове”, т.е. в ранното Средновековие. Смята се, че е изобретен от един сирийски грък на име Калиник, принуден да избяга след арабското нашествие от родния си Баалбек. Според византийските източници, годината, в която Калиник създал страшното си оръжие, е 673. “Течният огън” се изхвърлял от специални сифони, като продължавал да гори и във вода.

Постепенно “гръцкият огън” се превърнал в истинско “абсолютно оръжие” в морските битки, защото скупчените един до друг дървени кораби са били идеалната цел за подобна запалителна смес. И византийските, и арабските историци са единодушни за смайващия ефект от употребата и, отбелязвайки, че опитите да се гаси с вода само подхранвали пламъка и единственото спасение било за тази цел да се използва пясък.

Точната рецепта за изготвянето на “гръцкия огън” обаче, си остава загадка и до днес. Сред съставките и обикновено изброяват нефт, различни видове дървесни масла и смоли, както и (задължително) някакъв секретен “компонент”. Според някои изследователи, “огънят” най-вероятно е представлявал смес от негасена вар и сяра, която се запалва при съприкосновение с вода, а също и от някакви смолисти “носители” като нефт или асфалт.

За първи път тръбите с “гръцки огън” били монтирани на византийските бойни кораби “дромони”, а после се превърнали в основно оръжие и на останалите морски съдове от флота на Империята. През 673, според византийския историк Теофан, арабският флот за първи път потеглил към Константинопол. Корабите презимували в Киликия, след което се насочили към столицата. Когато император Константин ІV разбрал за приближаването им, наредил да бъдат подготвени няколко огромни двупалубни “дромона”, снабдени с “гръцки огън”, както и други, натоварени с резервни тръби. Още при първия сблъсък византийците запалили два от най-големите кораби в арабския флот, а войните на Исляма били така потресени, че моментално потеглили обратно към Сирия.

Второ подобно нашествие арабите подготвят през 718, този път с два огромни флота. Единият дори успял да стовари десант в Тракия (който обаче бил напълно унищожен от армията на българския владетел Тервел), но по-късно и двата били разгромени напълно от

Въоръжените с огнепръскачки византийски кораби

По-всичко изглежда сифоните, изхвърлящи “гръцкия огън”, били направени от бронз. Как точно за изтрелвали тайнствената смес обаче, си остава загадка. Вероятното разстояние на обстрела е било около 25-30 м., т.е. напълно достатъчно да попречи на вражеските кораби да се сражават пълноценно. Така, въпреки съкрушителните поражения, претърпени от византийците срещу арабите в Сирия и Мала Азия, Константинопол и континентална Гърция останали недостъпни за бойците на Аллах. Впрочем, Империята успешно използвала страшното си оръжие и срещу други враждебни флотилии. В частност, през 941, с негова помощ, напълно бил унищожен флотът на руския княз Игор, появил се край Константинопол.

Една от многото загадки, свързана с това, може би най-страшно, оръжие на древността, е, защо византийците не са могли да защитят с негова помощ столицата от обсаждащите я кръстоносци, а по-късно и от турците? Между другото, от ХІІ век нататък съобщенията за използването на “гръцкия огън” почти съвсем изчезват, или са очевидно недостоверни. Едно от обясненията е, че тайната е била известна на съвсем тесен кръг от посветени, които са загинали в династичните междуособици по онова време. А може би, загубвайки достъп до нефтените находища около Каспийско море, Империята е загубила и необходимите суровини за изготвянето на “гръцкия огън”? Кой знае?